Защо ни е страх повече от тероризма, отколкото от инцидент с велосипед?

Атаките в Париж, анулираният футболен мач в Хановер… всичко това кара хората да се вцепеняват от страх.

Страх от по-нататъшни нападения. Истината е обаче, че много по-вероятно е да умрем при пътен инцидент, карайки колелото си, отколкото при терористична атака. Защо въпреки това се страхуваме от екстремистите? Отговорът на този въпрос дава пред „Шпигел” психоложката Катрин Хофман.
Много е важно хората да признаят пред себе си, че са стреснати и се чувстват несигурни. Уплахата е напълно нормална реакция при такава кървава заплаха. Но страхът не трябва да взема превес. Ето защо трябва да се опитаме да издържим на неговия натиск и да продължим да живеем както досега. С други думи, не трябва да избягваме пътуването навън или да се отказваме от нещо, което сме го правили преди.
Естествено, трябва да се вслушаме в предупрежденията на полицията, но не и да прекъсваме нашия ритъм на живот и да изпадаме в шок. Защото ако го направим, значи помагаме на терористите да постигнат своята цел. Те искат да изтръгнат нашите души и да унищожат културата ни, а това не трябва да им позволяваме.
Някои от нас се улавят, че се взират в хората, които са с по-тъмна кожа или по-дълга брада. Те обаче не се питат дали по-различните от тях не са просто по-освободени, за да изглеждат така. Променят ли ни всъщност атаките?
Всеки човек има (повече или по-малко) предразсъдъци. Нашият мозък се нуждае от опростени категории, за да подреди света и да ограничи сложността. Когато едно лице или група от хора са ни причинили нещо, мозъкът веднага регистрира неговите отличителни белези, като на първо място сред тях е външността. Това се случва всъщност, за да бъдем предпазени вбъдеще от опасността.
Нашата вътрешна аларма реагира твърде осезателно към определени атрибути. Това се случва, за да бъдем винаги подозрителни и нащрек. Когато гледаме по медиите снимки на терористи с тъмна кожа и брада, те се запечатват в съзнанието ни. След това мозъкът незабавно ни изпраща неприятно чувство, което ни предупреждава да бъдем внимателни към тъмнокожи хора с брада.
Все пак не сме лишени от механизъм да се върнем към действителността, вътрешно да се дистанцираме от заблудата и да започнем да се държим адекватно. На помощ идват въпросите: Дали действителността е такава, каквато е в главата ми? Дали недоверието ми има основание? Има ли доказателства за това, в което се съмнявам? Може ли да става дума за съвсем различно нещо от тероризма например?
Някои ще се откажат от възможността да отидат да се веселят. Те ще изпадат в паника при вида на всеки загубен куфар или при мигновеното прекъсване на електричеството във влака. Кога трябва да се потърси помощ?
Тя трябва да се потърси, когато страхът пречи на ежедневието ни. Когато имаме усещането, че не можем повече да контролираме страховете си и все повече започнем да се затваряме в себе си, това е сигурен знак, че трябва да се обърнем към професионалист.
Да се страхуваме е нещо нормално и част от живота. Защото реалността е пълна с рискове и опасности, но не бива да позволяваме да не живеем живота си. Просто няма обективни причини да го правим.

Материалите в lekuva.net са авторски и може да се използват само с публикуване на активен dofollow линк към оригиналния текст и без промяна на съдържанието, запазвайки всички линкове!