Защо детето ми е непослушно?

Често се случва детето да не ни слуша. Чудим се какво да направим, за да го подчи­ним и да започне да изпълнява командите ни. Всъщност проблемът се крие именно в думите „подчини“ и „команди“. Защо смятаме, че детето трябва безусловно да изпълнява нашите заповеди?

Отказът на детето като начин на протест

От раждането на детето с те­чение на времето все повече се радваме колко добре се ориентира в дадена ситуа­ция. Децата имат изострена и безпогрешна чувствителност относно обкръжението. Дете­то ще усети, когато го преду­преждавате и му забранявате заради безопасността му. Но когато „Не“-тата са постоян­ни, това не означава ли, че ограничавате твърде много стремежа му да опознае света. Или може би вещите са ви по-скъпи от любознателността на детето – качеството, което развива заложената у него ин­телигентност?…

Когато чува прекалено често „недей“, детето инстинктивно усеща, че не всички са пред­назначени да го предпазят от болка (да не падне, да не се удари, да не пострада), а ограничават стремежа му да разбира нещата. Налагането на чужд авторитет, без той да е съобразен с нуждите на детето, се възприема на инстинктивно „генетично“ ниво като ограничаване на възможностите му да оцелява. Детето възприема това като несправедливо. Активното дете, умното дете няма да се подчини на поредицата отри­цания и команди, то ще изрази недоволство и ще протестира, т.е. няма да „слуша“.

Детето не бива да се раз­глежда като същество, което се опитва да се наложи над родителя. Нека се замислим за собствената си ценностна система – дали отделяме дос­татъчно време за детето, какъв модел на поведение залагаме у него чрез нашите собствени действия – защото то се учи и развива, като ни имитира. Макар да е малко, детето е индивидуалност и общуването с него следва да е двупосочно. Разговарянето е най-успеш­ният метод за справяне с малките пакост­ници. Когато възрастният казва „недей“, трябва да обясни защо. Не мислете, че детето няма да разбере. Само ин­тонацията в гласа ви В ще му е достатъчна, за да направи извод за казаното от вас и да се съобрази с него. А когато „недей“ започне да се чува по-рядко в общуването ви с детето, това „недей“ ще има много по- силен ефект – за разлика от преди.

Детето не слуша, защото му липсва внимание

Понякога детето отказва да се „подчинява“ и започва да прави само бели. Добре, но обърнали ли сте внимание, че напоследък се занимавате с него само когато събори чашата с млякото, ритне другарчето или братчето си или посипе главата си с пясък? И вие се втурвате, поправяте щетите, гово­рите му… а то се радва на гласа и внимани­ето ви. Според психолозите, когато детето изпитва дефицит на внимание от страна на родителя, тогава проявява изобретателност да го привлече чрез… проблемно поведение. Това е като несъзнателен рефлекс на детето да изрази „Мамо (татко), толкова се нуждая от теб и твоята обич!“

Лошото поведение се превръща в сериозен проблем, ако не се опитаме да променим нещата. Детето просто възприема този модел на поведение като успешен и един ден нещата могат да ескалират над допус­тимото и обществените норми. Начин за справяне с проблема е родителят да започне да се интересува повече от живота на де­тето, от случващото се в детската градина или училището, от неговите интереси и от успехите му и да го окуражава в стъпките, които предприема.

Когато детето казва „няма“ от ревност или обида

Думичката „няма“ обикновено се появява осезаемо при две деца в семейството – особено когато разликата във възрастта е малка. Появата на братче или сестриче е истинско изпитание за пър­вородното дете. Въпреки че то се радва на бебето, съвсем нормално е да реагира заради липсата на внимание към самото него. Нека грижите по новороденото не изтласкват общуването с каката или баткото. Напротив, докато необходимостта от родителя за пеленачето е физическа, първото дете се нуждае от емоционалното изразяване на любов към него. Времето, специално отделено за игра и внимание към по-голямото, ще пре­дотврати формирането на обида и ревност -че бебето го е изместило и в родителското сърце вече нямало място за него. Добре е майката и бащата да приобщят по-голямото в грижите за по-малкото дете. Целта е не да се натовари то с отговорности, а да се почувства значимо. Времето, вниманието и изразяването на любов към едното или другото позволява на децата да се ориентират за мястото им в семейството, да се възприемат като равнопоставени, което ще предотврати развитието на негативни отношения между тях.

„Не искам“ като зов за помощ

Замисляли ли сте се, че отказът на детето да изпълни дадена заръка на родителя е про­диктуван може би от страх? Страх от провал. Не ни се вижда естествено при децата да е развито подобно чувство, но елементарни за нас дейности понякога им изглеждат като изпитание – може би защото за първи път се сблъскват с тях, или от горчив опит.

„Не искам“ се изрича заради ниска самооценка, развила се от поредици провали на детето. За да защити себе си, то развива това „непослушание“. По-лесно е да откажеш, отколкото да изпиташ отново чувството на провал, особено ако това е съпроводено с остро порицание. Единственият начин детето да превъзмогне негативния опит е родителят да вникне в про­блема и случващото се, да разбере страховете на детето и да му покаже правилно и успешно решение. Иначе чувството на неувереност в собствените възможности провокира изричането на „не искам“, което ние, родителите, тълкуваме като непослушание и нежелание. По-разумно е да не критикуваме детето за всяка негова стъпка и да бъдем по-снизходи­телни към грешките му – нормално е децата да грешат, защото те тепърва се ориентират в света и се учат да бъдат хора. А дали ние не грешим?

Нека не създаваме впечатление у детето, че е без значение дали се старае или не, важното е да „слуша“…

Детето – самоуверено по пътя на живота

Ако харесвате нашия сайт, харесайте страницата ни във Facebook, за да получавате винаги нова и актуална информация и статии.

Материалите в lekuva.net са авторски и може да се използват само с публикуване на активен dofollow линк към оригиналния текст и без промяна на съдържанието, запазвайки всички линкове!