В България не се води статистика за броя на хората с психични проблеми!

По принцип само може да се приеме, че честотата на заболяванията е една и съща навсякъде по света. Друг е въпросът каква е грижата за тези хора в различните държави. У нас, в България, няма клинични пътеки за хора с психични проблеми. Те имат право на болнично лечение, ако отговарят на критериите за такова лечение. Финансирането става от държавния бюджет през Министерството на здравеопазването. За всеки болен заведението получава 600 лв., независимо колко време престоява в болницата и каква помощ получава.

От само себе си се разбира, че тези пари са крайно недостатъчни. По груби изчисления те стигат само за 8-9 дни, а един психично болен не се лекува за 8-9 дни. Средният престой в психиатрична клиника е поне три седмици.

„По този начин оставаме на минус, изтъква проф. Миланова. – В нашата болница например попадат пациенти, които са минали през други болници, не са получили нужното лечение и се нуждаят от по-компетентна помощ, от второ мнение. По-малко са тези, които идват директно от „Бърза помощ“. А това означава, че те имат нужда от повече изследвания и консултации“.

Д-р Тодор Толев казва, че лудостта „ражда гении”. И разказва, че Хитлер например убива 300 000 шизофреници, но скоро след войната процентът на тези бо­лни в Германия се въз­становява. „Като че ли Господ иска да има такава група – нейното съществуване действа облагородяващо и възпи­таващо върху останали­те. Кара ги да приемат различния, да бъдат по- алтруистични. Лудост­та ражда гении. Замис­ляли ли сте се какво би била литературата без така наречените луди? Без Крал Лир, Офелия и Хамлет на Шекспир, без княз Мишкин на Досто­евски, без Дон Кихот на Сервантес…“

ПО-ОПАСНИ ЗА ОКОЛНИТЕ СА ЗАВИСИМИТЕ ОТ НАРКОТИЦИ И АЛКОХОЛ

Д-р Толев не може да сдържи огорчението и учудването си от факта, че близките на повечето психично болни се срамуват от тях, някои дори давали фалшив адрес. И след болницата няма къде да отиде изписаният бо­лен, никой не идва да го вземе. И тук споменава за 4-те общежития към болницата в Раднево, където настаняват такива хора. „Нямате представа колко е тя­гостно в навечерието на големи празници, на Нова година например, продължава с огорчение да разказва д-р Толев. – Персоналът, колкото и да е инструктиран, из­пуска реплики – кой как ще празнува, каква ба­ница ще приготвят вкъ­щи. Някои болни идват да ги вземат близките им – като куфари“.

Тук изказва своето категорично мнение, че зловещите психично болни са един от ми­товете в психиатри­ята. Защото, според него, личности с нама­лен ресурс, каквито са неговите болни, не са в състояние да извършат например убийство. Реално доста по-опасни са зависимите от нар­котици и алкохол, както и хората с личностни разстройства.

Той все пак разказва случай от практиката си, когато се е наложило в критична ситуация да спрат тока в болницата болните били обгради­ли една сестра, за да я спасят от въображаем злосторник. Като един истински успял профе­сионалист, д-р Толев смята, че психиатърът трябва да има много богата обща култура да се интересува от поезия, история, лите­ратура, философия, за­щото това му помага в работата.

АКО НЯКОЙ СИ МИСЛИ, ЧЕ НЯКЪДЕ ЖИВЕЯТ АБСОЛЮТНО НОРМАЛНИ ХОРА, ТОЙ ЯВНО СЕ ЗАБЛУЖДАВА!

Всеки от нас, дори и само веднъж в жи­вота си, все си е за­давал въпроса: „Дали съм наред?“, „Дали не полудявам?“ Има осно­вания за такива въпро­си. Всички ние имаме

Странности, само че в различна степен. Ако някой е убеден, че някъ­де живеят абсолютно нормални хора, значи се заблуждава. Един е прекалено срамежлив, друг – агресивен. Някой прекалено често плаче, друг си скубе косата, а понякога и на другите хора.

Как да разберем къде минава границата на нормалността, къде приключва нормата и настъпва безумието? На тези въпроси могат да отговорят само спе­циалистите. Нека видим с какви въпроси им се налага да се сблъскват. Да допуснем, че човек не обича да разговаря, обяснявайки, че е неле­по. Не иска да говори на обществено място по мобилния, защото му се струва, че привли­ча внимание. Лекарите твърдят, че това не е патология. Причината е в ниското самочувствие и срамежливостта. Явя­вайки се като една от формите на еоциофобиите, такова поведение, разбира се, изисква про­мяна, но не е болест.

Друг момент: има хора, които използват дрехите и вещите си до такава степен, че ги превръщат във вех­тории. Например не си купуват нови обувки, докато старите не се окъсат окончателно. Нормално ли е това? Ако подтекстът е леко мазохистичен, напри­мер „Достоен ли съм за повече?“, тогава вече психотерапевтът ви очаква. Но ако човекът по принцип мрази меркантилността и затова се държи по този начин, това дори може да пре­дизвика уважение.

Ако ние купуваме от супермаркетите пъл­ни кошници с покупки и продукти, дори и да не са ни нужни, това е демонстрация на болез­нена проява на шопинг-терапия. Тя често се използва за повишаване на лошото настрое­ние. Можем ли да се спрем, или ще станем роби на тази страст? От отговора на този въпрос зависи дали има­те нужда от психолог. Натрапчивите неврози се лекуват и при невро­лозите.

Ако се усещате тол­кова нещастен, че да не виждате радост в нищо, и то години наред, това вече е опасно. Вярно, все­ки от нас тъжи, изпада в лошо настроение, но другото е явен симптом на дълбока депресия.

Няма и едва ли може да има някаква статис­тика за страдащите от депресия. Много хора не се обръщат към лекар, ако се появят проблеми в поведението им или емоционалната сфера. Обаче мозъкът, както и всеки друг човешки орган, също се нуждае от лечение.

Често хората прос­то не знаят къде следва да се обърнат с такива проблеми. Преди всичко, първо се обърнете за съ­вет към близък приятел или роднина. По-ната­тък наистина се изисква медицинска помощ – лич­ният лекар ще ви даде направление за когото трябва.

За Lekuva.net – в-к „Доктор”

Вижте повече за тревожната статистика на психичните заболявания днес: