Стефан Данаилов проговори за здравословните си проблеми и лечението

– Проф. Данаилов, преборихте коварното заболяване, но не и смъртта. Тя покоси най-близкия ви човек, голямата ви любов и опора – съпругата ви Мария. Тази болка може ли да стихне?

– Не, никога… С Мария ме свързваха много дълбоки и истински неща. За мен тя не беше само съпруга, тя беше човекът, съзнателно застанал до мен, човекът, който винаги безусловно ме подкрепяше във всичко. До края на живота си ще нося в сърцето си болката по нея.

Мария не беше добре, но искаше да остане сама, а мен ме изпрати в театъра – знаеше, че „Пигмалион“ е любимата ми постановка. Приеха я в Трета градска болница, лекарите овладяха състоянието й. Два дни след това почина – направиха всичко по силите си, но мозъчно възпаление е предизвикало коварен инсулт. Какво ли не се изписа за болестите й, но съм много благодарен на приятели, близки, познати и непознати, които споделиха болката ми. А тя ще бъде с мен до гроб…

– Съжалявам за загубата ви…

– Мария имаше хронични заболявания – известно е, няма защо да го крия. Може би и затова не излизаше от вкъщи – обичаше да си седи у дома, да чете, гледаше много телевизия, всичко знаеше какво се случва в държавата.

– Боледували ли сте като млад?

– Всеки от нас си мисли, че ще е завинаги здрав. В интерес на истината, преди да открият левкемията ми, не съм боледувал. Рядко някоя настинка, и то зорлем „прихваната“, ме е оставяла за ден-два вкъщи. На млади години нямаш време да боледуваш.

Не съм се замислял дали водя здравословен начин на живот, помня, че се хранех дори късно през нощта – животът ми на актьор удължава деня, не мога да спазвам часовете за обяд и вечеря. Пък и каквото имаше по хотелите, на снимачната площадка, с това се хранехме всички колеги, не само аз. Но ето че с годините дойдоха и здравословните ми проблеми.

– Скрихте заболяването си от съпругата си! Защо го направихте?

– Това беше огромен шок за самия мен, помислих си как ли бих могъл да се прибера вкъщи и да й кажа, че са ми открили заболяване на кръвта… Отначало ми беше трудно да говоря за болестта, сега свикнах. Много тежки моменти преживях, влизах в ремисия, после пак се налагаше химиотерапия. Сърдех се на болестта, сърдех се на себе си, ядосвах се, че причинявам болка на най-близките си хора. Съпругата ми най-тежко изстрада заболяването ми. Отиде си, когато разбра, че съм я преборил… Не можа да се зарадва, не й стигнаха земните дни, да почива в мир!

– Как се чувствате сега?

– Добре съм, отслабнал съм, но си мисля, че е от възрастта и затова, че се пазя от нездравословни храни.

Казано честно, много по-тежко преживявам загубата на съпругата си, отколкото собственото си заболяване. Нищо не можах да направя – животът е такъв. Когато се върнах през април с вестта, че съм преборил левкемията, Мария нямаше време да й се нарадва. Беше много уморена от напрежение и тревоги…

Една частица от мен непрекъснато ме гложди, че и аз имам вина за кончината й. Но Мария беше много болна – имаше си своите болежки, пиеше си хапчетата, но човек живее толкова, колкото му е писано.

– Дълго време се борехте с наднорменото си тегло…

– Натрупах незнайно откъде килограми, с които отчаяно се борех и все не можех да задържа оптималното тегло. Друг път пък от само себе си „загубих“ 30 кг за отрицателно време, после пак си ги върнах. Преди снимките на „Стъклен дом“ няколко месеца се подложих на строга диета при прочута у нас експертка – става дума за д-р Касабие, ако можете да го напишете. Диетата й не ми помогна особено, но поне свалих няколко килограма и се чувствах по-жизнен. Спазвах точно и стриктно предписанията й, а и самата храна е много различна – по-скоро е специална, те ми я приготвяха. Двамата с Мария правихме диетата, така че в хладилника нямаше лакомства или храни, които да ни изкушават. Успях да се отърва от доста мазнини, което е по-здравословният вариант на отслабване. Веднага свалих кръвното, намалих хапчетата – ето още един добър ефект.

Внимавах, а сега още повече, с какво се храня. Обяснено ми е oт специалист диетолог, че метаболизмът ми през годините много се е променил, а сега, дори и да искам да кача някой килограм, не мога.

Никога не съм харесвал фитнес залите, а и заради високо кръвно не мога да ходя на фитнес или да правя кардиотренировки. Затова отслабването при мен вървеше по-трудно. Е, сега е различно – слаб съм, но се боря с тежка болест…

– Ще се развие ли според вас донорството на органи у нас?

– Донорството е голям проблем пред обществото ни. Затова трябва да се говори – да не отива под земята шансът за нов живот! Българите са разумни хора, начетени, ако някой им обясни, че трябва да преодолеят болката си и да дарят органите на близкия си, че това трябва да се случи за много кратко време, ще започнат все по-често да го правят. Няколкото донорски ситуации от последните 2-3 месеца говорят, че българите са и отговорни, и съпричастни към болката на хората до себе си. Като знаят, няма да питат дали ще му отрежат крак, ръка или нос, за да му вземат клетките. Като знаят, че с органите на починалия си близък ще спасят поне четирима души, ще го направят – сигурен съм!

– Хора наистина смятат, че трябва да им се изреже някоя кост, за да станат донори на стволови клетки…

– Да, чел съм и съм чувал такива въпроси: От коя част на тялото ще ми изрежат някой кокал?! Липса на информация е това, здравните служби, дори и медиите са длъжници на обществото ни. Всекидневно трябва да намирате форма за разясняване как и защо, особено младите хора, трябва да поемат благородния жест да станат донори. Вярно е – те са млади, градят бъдещето си, не им се разговаря за болести, живее им се в един свят без ангажименти и в добро здраве. Но ако в един момент застигне тях или техен близък?! Животът им се срива за части от минутата… Говорете, пишете, използвайте силата си, за да научат българите, че да станеш донор на стволови клетки е безболезнен начин да спасиш живота на болен от левкемия. И от други заболявания, разбира се. Защото когато се разболях, когато се зачетох в интернет и в разни книжки, разбрах колко уникални са тези безценни клетки.

– 27 октомври, Народното събрание… Отново ли ще поемете отговорността за първия звънец?

– За съжаление конституцията ме задължава. Предпочитам други неща – студентите си, здравето си, приятелите си, които в последно време един по един си отиват в един сигурно по-добър свят, но съдба – просто животът продължава, независимо от желанията ми!

Изт.: в. „Доктор“

Материалите в lekuva.net са авторски и може да се използват само с публикуване на активен dofollow линк към оригиналния текст и без промяна на съдържанието, запазвайки всички линкове!