Емоционалната слепота е нелечима?

Свързаност! Това е ключът

Още през първия час след раждането бебетата започват да имитират жестове и мимика, наблюдават какво прави човекът насреща им и пренасят това върху собствените си телесни усещания. Заражда се интерсубективността – способността да разбираме другите и да се поставяме на тяхно място. От гледна точка на неврологията това е революционно. Ако досега са разглеждали мозъка едва ли не изолиран от околната среда, днес учените са склонни да го определят като“ орган на взаимоотношенията“.

Според Бийби още на 3-4 месеца децата развиват очаквания: като направя това, ще се случи онова. Щом погледна мама, тя ще се усмихне и аз ще се успокоя. Така децата научават, че изразяването на чувства има ефект – върху тях самите и върху околните. Оформят „знание за връзките“: Как показвам чувства? Как привличам внимание? Как се държа спрямо другите? Създадените образци се активират по-късно при завързване на приятелства и влюбване, в общуването със собствените деца.

Медицински изследвания доказват, че учудващо много хора страдат от“емоционална слепота“, алекситимия. Участъкът от мозъка им, който интерпретира като чувства промени в тялото, почти не се активира. Те не изпитват тъга, радост, гняв. Вече се знае, че това се е породило в най-ранните им години като зашита от непоносим страх, гняв или копнеж.

Какво се случва? „Първичните емоции“ недоволство, отвращение, уплаха, добро настроение и интерес са вродени. Те са вид сетиво, с което регистрираме ставащото в организма: дали се намираме в блажено равновесие или сме вдигнати по тревога. Ако е второто, трябва да се направи нещо. Бебето съобщава състоянието си с шумен плач. „Изразяването на чувства се е развило като средство за комуникация. Целта му е да повлияем върху другите в своя полза“, обяснява Манфред Холодински от университета в Мюнстер, Германия. Целта на емоцията е да раздвижим себе си или човека насреща до такава степен, че тялото ни да се върне към приятното равновесие.

Отначало изразяването на чувства е недиференцирано и родителите гадаят защо пищи бебето. Възрастните реагират с преувеличена мимика и то научава важни правила: „Онова, което изпитвам в момента, изглежда по този начин. Този израз е за страх, този за гняв.“ Лека-полека изразният репертоар се усъвършенства, бебето го свързва с усещания и преживявания. В телесната му памет се натрупва архив от емоционални знания, съчетани с физически реакции. Какво се усеща приятно? С какво мога да се гордея? От какво да се срамувам? Щом навърши две години, в живота му влиза много по-могъщ медиум: езикът. Детето се учи да изразява чувствата си с думи, езикът се превръща в ключ към вътрешния свят. За да влезе в него, детето има нужда от помощта на родителите. Те са длъжни да го питат какво се е случило, за да се научи да разбира собствените си чувства и да ги контролира с ума си.

Постепенно човек се научава да чува вътрешните си гласове – онези невинаги ясни сигнали, с които тялото оценява емоционално новите ситуации. Леки тръпки по тила, натиск в корема, задъхване, сковаване в раменете. Човешкият разум е зависим от тези послания, наречени от американския невролог Антонио Дамасио „соматични маркери“, когато взема решения, пише вестник „Всичко за семейството“.

Материалите в lekuva.net са авторски и може да се използват само с публикуване на активен dofollow линк към оригиналния текст и без промяна на съдържанието, запазвайки всички линкове!