Акад. Валерий ЧИСОВ е директор на Научноизследователския институт по онкология „П. А. Херцен“ – Москва, и хирург с 44-годишен стаж.
– Акад. Чисов, вие сте в постоянен досег с болните, с техните мъки и страдания. Тежко ли ви е от това?
– Да, много тежко. И духовно, u морално, u физически… Защото в онкологията съществува следната печална закономерност: като правило, при нас хората идват с вече занемарени форми на болестта и въз основа на изследванията и резултата от анализите. Често виждаш – на този човек му остава съвсем малко и си абсолютно безсилен да му помогнеш. Има пациенти, които, за да се излекуват, се нуждаят от твърде сложни операции и продължителна терапия, но и това не гарантира успех. Въпреки всичко, това е шанс, от който си длъжен да се възползваш, колкото и незначителен да изглежда той. А има болни с начална форма на заболяването, когато лекарят е 90% убеден в благоприятния изход от лечението. Но да вземем решение – било то за лечение или за отказ от него – сме длъжни във всеки един от случаите. Това означава, че поемаме и много голяма отговорност за последствията. Например смятам, че вече нищо не би могло да помогне на конкретен пациент. И не назначавам операция… Но след това продължавам да се съмнявам: не сбърках ли? Може би трябваше да се опитам да направя още нещо, а всъщност обрекох болния на смърт… Истина е, че обикновено вземаме решенията колективно, но все пак можем и колективно да сгрешим… В други случаи поемам колосален риск за операция, правя възможното и невъзможното, но… за съжаление, операциите невинаги са успешни. Болният умира, а аз си мисля: може би не трябваше да рискувам. Човекът би поживял още – дори съвсем за кратко, но би бил жив… Аз му отнех този остатък от живота. Трудно е да съзнаваш това и .подобни преживявания рушат здравето на лекаря.
– А как е в терапевтичната медицина?
– В терапевтичната медицина, разбира се, лекарите също изпитват чувство за отговорност, там също има тежко болни пациенти. Но 6 мнозинството от случаите терапевтът стои пред по-лесен избор: не е помогнало това лекарство, дайте да опитаме друго. Има време за мислене и не съществува такава острота на преживяванията. Липсва безмилостното усещане, че точно тук, сега, в тази минута от правилността на твоето решение зависи човешки живот…
– Вие откога оперирате?
– Оперирам вече над 40 години. Естествено, в известен смисъл привикваш с ежедневния контакт с болните. Но тази острота на преживяването от неблагоприятния изход на операцията, от загубата на пациента – не е изчезнала. Аз, както и по-рано, преди 40 години, ПОНАСЯМ МНОГО БОЛЕЗНЕНО ВСЕКИ СМЪРТЕН СЛУЧАЙ сред моите пациенти. Страдам душевно. Така че ние, лекарите, особено хирурзите, имаме изключително трудно служене. За нас няма почивни дни, нито празници – обаждането за операция може да те разбуди дори посред нощ. Вероятно нашата професия в някаква степен прилича на служението на свещениците, които също са готови да отидат при умиращия човек по всяко време на денонощието, за го утешат със светите дарове. Но сред някои хирурзи се среща и напълно различно отношение към болните. Според принципа: „Умрял – и какво от това; кой е следващият – влезте“. Смъртта на пациента изобщо не им влияе, те се отнасят към него като… все едно някой взема ябълка, вкусва от нея, а тя се оказва гнила. Няма проблеми – ще изхвърля тази ябълка, ще взема следващата… В техните представи пациентът не е нищо повече от средство За напредък в кариерата. Но сред вярващите лекари не съм срещал подобно отношение към болните.
– Как ще коментирате лекарския цинизъм? Огрубява ли душата на някои лекари?
– Не, не смятам. Душата не огрубява, тя просто изначално е била груба. А в процеса на лекарската работа тази грубост става очевидна за всички: и за колегите, и за пациентите. По същия начин е валидно и обратното твърдение – ако човек е имал благородни подбуди при избора на нашата професия, те няма да изчезнат и по време на лекарската практика. Напротив, ще изпъкнат в цялата им пълнота. Затова не съществува специфичен „лекарски цинизъм“ – има обикновен човешки цинизъм, който просто е по-лесно забележим у хирурзите. Ако лекуваш без любов и състрадание към болните – това отношение неминуемо ще се прояви, не е възможно да остане скрито. Защото болестта е проверка за нравствена устойчивост както за страдащите, така и за лекарите. Ежедневният досег с чуждата болка като лакмусова хартия показва мотивите, които движат човека в бяла престилка. И много съжалявам, че при кандидатстване в медицинските вузове не провеждат специален тест на бъдещите медици за коравосърдечност, за липса на състрадание… Тогава „лекарският цинизъм“ у нас би бил значително по- малко.
– Болестта винаги е огромно изпитание и за близките на болния. Разкажете как реагират на нея роднините на вашите пациенти?
– Различно. Като цяло, с голямо съчувствие и разбиране. Грижат се за страдащия, опитват се да го подкрепят, да му вдъхнат надежда и увереност в успеха от лечението… С това те много ни помагат. Но има категория пациенти, които не желаят близките им да виждат тяхното страдание, затова казват: „Когато настъпи подобрение, тогава ги пускайте в стаята, дотогава не искам да ме виждат“. Понякога хората се страхуват да не се заразят от болния роднина. Те чули, че съществува вирусна теория за възникването на рака и изпитват ужас. В такива случаи обяснявам, че мнозинството от нашите видни лекари онколози са преминали целия си професионален път в най-тесен контакт с болните и никой от тях не се е заразил. А има и трагикомични ситуации, когато не знаеш – да се смееш ли, да плачеш ли… Спомням си, още в началото на професионалната ми дейност на един пациент бяхме поставили онкологична диагноза. Тогава още нямаше такава добра апаратура, с каквато разполагаме днес. Основно се прилагаше рентгеново изследване и на снимката се виждаше сянка в областта на стомаха. Диагностицирахме рак, направихме операция… И как мислите? Оказа се, че болният по професия бил дърводелец и пил политура. Това е спиртосъдържаща течност за полиране на мебели. Той пиел от тази течност, и естествено – спиртът се абсорбирал, а останалите компоненти в течение на дълго време СЕ НАТРУПВАЛИ И ОБРАЗУВАЛИ БУЧКА, която на снимката помислихме за тумор… Извадихме този отпадък, операцията завърши успешно. Съобщаваме щастливата новина на съпругата му: няма рак. А тя, през сълзи: „Но как? Нали ми казахте, че е болен от рак, а сега излиза, че ще живее още…“. Изглежда, той така я е измъчил със своето пиянство, че тя е мислела за смъртта му едва ли не с облекчение. Това, разбира се, е изключителен случай.
– Какво бихте казали за т. нар. алтернативни методи за лечение на онкологичните заболявания?
– Мнозина вярват. И на тази уловка често се хващат интелигентни, добре образовани хора, понякога заемащи високи постове в обществото. Те не идват при нас, а отиват при знахарите, и дай Боже, да не се окаже, че имат онкологично заболяване. Защото главният проблем в онкологията е своевременната диагностика. В ранните етапи от развитие на злокачествените тумори ние можем да помогнем в 90% от случаите. Но ако болният отиде при знахар, той губи време. Понякога за това се налага да плати с живота си. Знахарят, който твърди, че може да лекува онкологични заболявания/е престъпник. И много жалко, че правосъдните органи не пресичат своевременно дейността на подобни „лечители“.
Ако харесвате нашия сайт, харесайте страницата ни във Facebook и станете наш приятел, за да получавате винаги нова и актуална информация и статии.
За Lekuva.net – в-к „Доктор”
Материалите в lekuva.net са авторски и може да се използват само с публикуване на активен dofollow линк към оригиналния текст и без промяна на съдържанието, запазвайки всички линкове!