Смъртта, която носи облекчение

Свикнали сме да мислим, че смъртта на родител, съпруг или съпруга винаги е трагедия

Някои от нас обаче са готови да признаят, че след смъртта на любим човек са почувствали облекчение и дори мир. В скръбта си сме започнали да разбираме по-добре себе си, започнали сме нов живот, в който най-накрая сме се почувствали щастливи.

„Погребах съпруга си и ми стана по-лесно.“ „Едва след смъртта на майка ми успях да намеря себе си отново.“ Да усетиш мир след смъртта на любим човек – подобни признания не се чуват често. Не е обичайно да се говори за такива чувства. Страшно е дори да ги признаем пред себе си. В крайна сметка, не означава ли това, че приемаме собственото си безсърдечие? Не винаги. Има много ситуации, когато е не само възможно, но и необходимо да се признаят подобни чувства и усещания.

„НАПРАВИХ ВСИЧКО, КОЕТО МОЖАХ“

Дали ще се грижим за баща с деменция или за съпруга с онкологично заболяване – случаите са много и все различни. И напълно възможно е след като близкия човек, за когото сме се грижили, да изпитаме известно облекчение.

Според експертите в това няма противоречие. Най-належащите проблеми, включително проблемът със смъртта, включват всички нива на нашето съзнание – от най-древните инстинкти до относително младите социални надстройки.

„Реакцията на болката е инстинкт“, обяснява психотерапевтът Варвара Сидорова. „Страданието на любимия човек е двойна болка: негова и нашата.“ И желанието да се отървем от тази болка е неизбежно.

Ако сме му осигурили достойни грижи и внимание, ако сме направили всичко, което сме могли, тогава няма за какво да се упрекваме

„Известен е и феноменът на предварителната скръб“, продължава Варвара Сидорова. – Когато е ясно, че човекът скоро ще умре или когато, заради болестта, личността му избледнява. Тогава близките могат да изпитат загубата, преди тя да настъпи физически. В това няма нищо срамно, това са естествени преживявания в случай на дълго страдание. Те трябва да бъдат признати и човек не бива да се измъчва заради тях.“

Загубата активира други архаични механизми в нашата психика, казва психологът Мари-Фредерик Баке. Тя припомня добре познатата концепция за детското всемогъщество: „Беззащитното новородено живее с чувството, че светът се върти около него. То е центърът на този свят, защото с едно отваряне отваряне на устата постига изпълнението на всяко желание, което родителите бързат да реализират. Може би на същото ниво на опит се ражда усещането, че загубата на любим човек, чиято смърт ние в отчаяние бихме могли да пожелаем, се дължи на нас.“

Така или иначе нивото, на което възникват подобни преживявания, е извън нашия контрол.

Смъртта след дълго страдание носи облекчение

Безсмислено е да се спори за това и не бива да се обвиняваме, че изпитваме подобно чувство.

„Не можем да носим отговорност за своите инстинкти. Но можем и трябва да носим отговорност за действията си, – обобщава Варвара Сидорова. „И ако сме осигурили на любимия човек достойни грижи и внимание, ако сме направили всичко, което сме могли, тогава няма за какво да се упрекваме.“

Не може да забраним чувствата си, дори и ако се страхуваме, че някой ще ги счете за грешни

Психоаналитикът Виржини Мегле препоръчва през първите дни и седмици след загубата да не анализираме онова, което усещаме. Достатъчно е само да приемем тяхната неяснота.

„Разбирането ще дойде по-късно, тъй като ще спрете да се смущавате от факта, че животът ви не е напълно обхванат само от мъка“, казва тя. Да разпознаем амбивалентността означава да спрем да се страхуваме, че сме чувствали едновременно и омраза, и любов към даден човек.

В ситуации на загуба в амбивалентна връзка механизмът за преживяване на скръб често се проваля. „Започваме да оплакваме починалия, но изведнъж си спомняме колко болка ни е причинил, и гневът идва, за да замести сълзите. И тогава се опомняме и се срамуваме от този гняв, – уточнява Варвара Сидорова. В резултат на това нито едно от чувствата не е преживяно докрай и рискуваме да заседнем в един или друг етап от безкрайната скръб.

Освобождението, за което говорят психолозите, не само ни отървава от потискането на болезнените противоречия в отношенията с починалия човек. В известен смисъл това е и придобиването на свобода да бъдем себе си.

34-годишната Катя е убедена в това

Тя беше на 13, когато майка й овдовя. Избра Катя, най-малкото дете в семейството, за „опора на стари години“.

„Брат ми и сестра ми скоро излетяха от гнездото, а аз останах с мама. Чувствах, че тя разчита на мен, възлага надежди. Без да осъзнавам това, до 27-годишна възраст бях малката дъщеря на майка ми, докато в един момент близък приятел не ми предложи да наемем апартамент заедно. И дори нямах време да помисля, когато чух собствения си глас, който каза: „Да!“. Преместих се, въпреки притесненията, че оставям мама сама. Тя почина две години по-късно. Умря тихо и бързо – насън. Известно време бях в депресия, чувствах се отговорна за нейната смърт. Но това преживяване беше смесено с нещо друго. Разбрах, че вече не трябва да мисля дали ще зарадвам майка си или ще я разочаровам. “

„Не може да отречете чувствата си, дори ако се страхувате, че някой ще ги счете за погрешни“, категорична е психоложката Виржини Мегле. – Приемането на желанието ви да живеете е единственият верен и отговорен начин. Само на него можете да се опрете. Така ще придобиете способността да осветите връзката си с починалия с красива светлина.“

СПОДЕЛЯНЕ И ПРИЕМАНЕ

„Ако има възможност да споделите емоциите си, струва си да го направите, потвърждава Варвара Сидорова. – Въпреки, че изборът на кого може да доверите тази мъка е труден. Понякога хората не знаят как да помогнат и от безпомощност започват да говорят или да правят глупости. Но ако имате доверие на човека, тогава е по-добре да споделите ”.

„Днес съм много по-щастлива. И ако искам, ще нося равни обувки или маратонки! “ – усмихва се Катя. В чест на майка си тя е засадила дърво в лятната си вила. И веднъж годишно, на рожденият ѝ ден, тя връзва лилава панделка на най-долния клон – любимият цвят на майка ѝ. Седейки под това дърво, Катя чувства, че майка й най-накрая ще бъде доволна от всичко. И зетя, и от внучката… Дори и от това, че дъщеря ѝ предпочита да носи маратонки, вместо високи обувки…

Източник: www.verywellmind.com

Материалите в lekuva.net са авторски и може да се използват само с публикуване на активен dofollow линк към оригиналния текст и без промяна на съдържанието, запазвайки всички линкове!