Онкопсихологът Дмитрий Лицов: Онкологията е болест на безсилието

В едно от последните си интервюта популярният опнкопсихолог Дмитрий Лицов* говори за физическата и психоемоционалната природа на рака

Ето какво казва той.

По моя преценка страхът заема около половината от трудностите при познаването на темата за онкологията. За да се страхувате по-малко, просто трябва да знаете какво е ракът, как работи, откъде идва и какво можете да направите ако онкологичното заболяване е ваше изпитание.

Физическата природа на рака

Ако вземем за пример първичната единица на обществото – семейството, то първичната единица на тялото е клетката. Клетката е такова „нещо“, което носи генетичната информация, скрита в ДНК. Клетката се дели и предава тази информация. Клетките се събират в „стада“ и образуват органи, кожа, кости и т.н. Във всеки един момент в нашето тяло се случва тяхното разделение – това е естествен процес.

Всички имаме така наречените атипични клетки, в които по някаква причина тази информация е нарушена, тя се изкривява. Има много различни причини, поради които това се случва. Неизправност на клетката може да стане факт например в резултат на радиация и стрес. А понякога това се случва, просто защото в тялото става нещо нередно, което никой не може да разбере.

Имаме имунна система , която също се състои от набор от, да речем, клетки. Тяхната задача е да хванат всичко чуждо, да неутрализират, да унищожат. Тоест, всеки човек има ракови клетки, но имунната система се справя с тях.

Да предположим, че сте порязали пръста си. Активира се лечебен процес: клетките растат, делят се и когато раната заздравее, растежът на нормалните клетки спира. Те по някакъв начин предават стоп сигнали. Но раковата клетка не действа така. Ако нещо се обърка и имунната система се провали, атипичната клетка започва да се дели и предава много изкривена информация. Тя вече не изпълнява предназначените за нея функции. Размножава неконтролируемо, и така се появява тумор.

Психоемоционалната природа на рака

Ако на нивото на тялото ракът е, когато заболелите клетки се делят, хранят се и живеят за чужда сметка, тогава и на психоемоционално ниво има някакво „хранене”. Налице са много изследвания по тази тема, и данните са потвърдени: има нещо, заради което човек започва да се самоунищожава. Няма значение дали това е вина, негодувание, гняв или тъга.

И виждаме в нашата практика, че в около 75 процента от случаите, една и половина до две години преди развитието на рака, в живота на пациента е настъпило сериозно събитие, емоционална загуба, с която той не е могъл да се справи: развод, смърт на любим човек, децата растат и напуснат дома, загуба на имущество, пари – нещо е изчезнало, нещо много ценно и значимо за човека. И той не може да се справи. Изпада в хроничен стрес, който в крайна сметка инхибира имунната система, тя престава да улавя атипичните клетки и се развива рак.

Показателен пример за мен е немският онколог Хаймер. Той винаги е бил противник на теорията за психологическата или емоционалната основа на болестта, но му се случвала следната история: някакъв луд човек го прострелял на улицата. След година и половина, Хаймер развил рак. От рак се разболяла и неговата съпруга.

След успешно лечение той решил, че подобна връзка би могла да съществува

Хаймер анализирал хиляди случаи на пациенти с рак и открил, че определен тип психоемоционални травми причиняват определена форма на рак. Нараняването (загуба, стрес) се отлага в определена част от мозъчната кора, която е отговорна за специфични области на човешкото тяло, които в резултат на това престават да функционират нормално. Тези области на мозъка предоставят посттравматични, изкривени травматични сигнали към органите, с които са свързани. И се появява болестта рак.

Трябва ли да кажа истината?

Често възниква въпросът, трябва ли човек да знае, че има рак? В Европа е практика да се говори за тази диагноза, и смятам, че това е правилно. Човек има право да знае какво му се случва и с какво се сблъсква. Но наш колега, онколог, вярва например, че пациентът има право да знае, че има рак, но също така има право и да не знае за него. За мен това не беше напълно ясно до определено време.

Например, аз лично се опитах да заблудя собствената си майка, когато тя се разболя. Лекарят в отделението за интензивно лечение ми съобщи, че има рак на стомаха, и аз я убедих, че е невъзможно да се постави точна диагноза без биопсия. Следователно има три варианта: злокачествен тумор, доброкачествен или стомашна язва – говорим за безобиден тумор. И тази полуистина изигра основна роля, когато майка ми реши дали ще се бори с болестта или не. Да, не ѝ казах цялата истина, но това ни позволи да спечелим 4 месеца живот, през което време изживяхме пълноценно някои от най-хубавите си моменти.

Много зависи от състоянието на психиката, емоционалната и стрес толерантност. Случва се човек да не е готов да узнае неприятната истина.

Силата на мисълта

Психотерапията до голяма степен се отнася до доверието в лекарите и вярата в лечението. Тук включвам и вярата в себе си, в тялото и Бог. Не е задължително вярата да е религиозна.

Говорих за това как имунната система се депресира и отслабва при стрес. Но се оказва, че ако човек се справи със стреса, дори и да е живял преди това нездравословно, ако емоционалното му състояние се промени към по-добро, по-положително, има надежда и вяра в бъдещето, и е напълно убеден, че всичко е възможно, такъв човек започва да живее по-пълноценно и щастливо. И имунната му система реагира на това. Показателите му се променят и процесът започва да върви в обратна посока. Имунитетът се засилва и по-ефективно изпълнява задълженията си.

Но има някаква граница. Някои казват, че понякога се случва чудото на спонтанното лечение. За 10 години практика не съм станал свидетел на нито едно самолечение.

Не вярвам, че психотерапията може да излекува рака. Ракът е сложно заболяване. Но факт е, че психотерапията е важно условие за възстановяването, твърдят цифрите. Ефективността на лечението, в зависимост от диагнозата и стадия на заболяването, се увеличава с 35, или дори 75 процента. Но не психотерапията лекува. Защото ако тялото е засегнато, то трябва да се лекува по различен начин. Винаги съм бил и оставам противник на отказа от основно лечение.

Онкологията е криза

Кризата се различава от неприятностите по това, че променя живота коренно.

Работя доста с родители, които са загубили децата си. Знам от личен опит какво е да загубиш близък човек. Трябваше също да преживея и някои по-трагични събития в живота си. Просто знам, че колкото и скъпа да е загубата, тя е и триумф на живота. Това е абсолютно вярно за мен.

Основният момент в триъгълника „загуба, болест и смърт“ е, че всичко те са повод за живот.

Кой не се страхува да умре? Онзи, който е живял пълноценен живот. Това трябва да се проумее достатъчно рано, така че всеки да има време и сили да направи живота си пълноценен по негов начин и според неговите собствени стандарти.

Защото, за какво съжаляваме най-често, преди да умрем? Не за това, което е направено, а за онова, което не сме успели да свършим.

*Дмитрий Виталиевич Лицов екзистенциален психотерапевт, магистър по психология, онкопсихолог, ръководител на психологическия център VITALITY, преподавател в Международното висше училище по практическа психология (Рига).

Източник: www.b17.ru

Материалите в lekuva.net са авторски и може да се използват само с публикуване на активен dofollow линк към оригиналния текст и без промяна на съдържанието, запазвайки всички линкове!