Андрей Сердюков, психолог: Кои са 3-те невротични тухли?

Андрей Сердюков е психолог и гещалт-терапевт. Гещалт психологията е философия на ума на Берлинската школа за експериментална психология

Гещалт психологията е опит да се разберат законите на способността да се придобият и поддържат смислени възприятия в един явно хаотичен свят.

От позицията на своя опит и работа с пациенти, психологът разкрива пагубния механизъм на неврозата. Прочетете неговата статия ако, за да продължите напред, ако случайно сте стигнали до точка след като нито има път напред, нито има връщане назад.

***

Самостоятелно да избягаме от неврозата, да оставим този мъртъв край, е почти невъзможно! Нуждаем се от някой, който вижда ситуацията различно. И тук няма бърз начин или чудодейна рецепта. Ще трябва да разбием старата тухлена зидария. Това е съвместна работа – на пациента и психолога. Бързият път не води никъде. Това е само илюзия за движение… по същата стена! Ако сте се застояли дълго време, и през по-голямата част от живота си виждате само стена, потърсете помощ – идете на психолог.

Представете си, че животът ви е достигнал до задънена улица. В един миг осъзнавате, че това е всичко. Достигнали сте точката, след която няма нищо – нито ляво, нито дясно, нито назад, нито напред. Няма повече добри решения. Няма и лоши. Останаха само безсмислено променящите се неща. Пред вас има тухлена стена. И макар да стоите пред нея, вие усещате тежестта на всяка една тухла върху себе си! Признайте си – това е непосилно бреме!

Невротичен застой

Няма да прочетете за това в книгите. Винаги има логичен край. Дали е добър, дали е лош – няма значение. Важно е, че има смисъл в него. Родителите ви не са споменали нищо за това. Въпреки че, ако внимателно се вгледате, и отворите очите си по-широко, става съвсем ясно, че за този мъртъв край са ви подготвили именно те. Самите те са в подобно безизходно положение колко, може би десет или петнадесет години?

Спомнете си възгледите и изражението на лицата им. Как се гледат един друг? Сутрин в кухнята, на закуска, или вечер след работа. Какво имаше в техните очи?

„Как са нещата в училище“, „Какво се случи днес на работата ти?“. Техните въпроси и вашите отговори. Подробни или не, честни или успокояващи… Няма значение, защото един такъв разговор не променя нищо. Той просто е още една тухла в стената.

И така, малко по малко, свиквате да не говорите за себе си, да не споделяте нищо важно

Нищо, което не включва тези изкуствени, ненужни и мъртви въпроси. По този начин, с течение на времето, става напълно естествено закономерно положение – да не знаете нищо съществено и за себе си.

Ето я и първата тухла на вашата задънена улица

Неуважение, безразличие, емоционална тъпота. Първата тухла, както и първия сняг, е предвестник на дълъг, студен живот. Без топлина, без радост. Само с едно „необходимо е“ и „трябва“. Необходимо е да бъдете задължени. Да, длъжни сте. И дължите какво ли не на целия останал свят, само не и на вас самите. Трябва да се държите добре, да се учите отлично, да слушате възрастните, да мислите за другите. Това е първата тухла – от вас се иска всичко, което не създава безпокойство и е удобно! Не за вас самите, а за другите!

Така, месец след месец, година след година, започвате да редите тухлите

Понякога усещате как тайно мечтаете и постоянно чакате. Толкова дълго и безнадеждно, че вече дори не изпитвате нито умора, нито болка. Пари, време, вашите желания – вие слагате всичко на олтара на взаимоотношенията. Жертвате абсолютно всичко, което има значение за вас. Всичко в името на другите!

И това е единственият начин да се запази надеждата, че „някой ден и за мен…“

Безизходицата изяснява всичко. Като снимка от прозореца на влака! Благодарение на нея забелязвате дори детайлите, виждате цялата картина! Ясно разбирате, че сте прецакали себе си, за да имате одобрението и любовта на хората, които нямат нито едното, нито другото за вас. Безизходицата на другите, за която сте виновни вие – чуждата вина!

Това е и втората тухла на стената, на която вече уморено сте подпрели чело

Тухла, студена и безмилостна – като цената на нов iPhone. IPhone, който не купувате, защото „не можете да си го позволите“ или, напротив – купувате го точно поради тази причина! Въпреки че не е толкова важно… С или без iPhone, вие никога не спирате да се самокритикувате, плашите, обезценявате, съмнявате и да се самонаказвате!

Безизходицата е естествен резултат от факта, че това вече се е случвало, и то неведнъж! Болка или отхвърляне, невежество или срам, безразличие или контрол, взискателност, очаквания, жестокост, несправедливост и разбира се – вината!

Щастлив е онзи, който е живял друг живот. Живот, изпълнен с уважение и топлина, с грижа и внимание, със семейни вечери и празници, с подаръци и торта, с гордост и от малкото, което е постигнал, с признание и за малкия успех, който е извоювал. Това е важно за доброто отношение към себе си.

И колкото по-лошо е отношението, толкова по-тежка е и третата тухла в мъртвата стена на неврозата – тухлата на омразата към себе си!

***

Невротичната задънена улица изглежда като задънена улица само за самия невротик. Той попада на нея където и да отиде! В края на краищата, той я носи със себе си – вътре в себе си! По този начин невротика организира живота си – неудобен, труден и неефективен. И поради някаква причина изглежда като че ли това е единствения начин. За щастие, не е! В противен случай такъв живот би бил безнадежден, а психотерапевтите щяха да са безработни.

Има и други начини за живот

Тази стена може да бъде разрушена. След това става ясно накъде и как да се движите. Проблемът е, че невротиците започват да виждат стената много по-късно от останалите, и че когато най-накрая се изправят срещу нея с ума си, вече им се струва непреодолима. Нещо повече – дори и да потърсят помощ от психолог, те се надяват да оправят живота си, като продължават да стоят на задънената улица. Прекарали са толкова дълго време на нея, че усещането за безизходица е станало естествено състояние на душата им. Когато необходимостта да изоставят животът в мъртвата страна на неврозата, става очевидно дори и за тях, че безнадеждността често се преодолява с помощта на надеждата.

Безнадеждността е постоянен спътник на невротичните хора

За първи път се появява в детството, когато е невъзможно да се изговори желаната дума. Има само вик. С течение на времето човек става по-зрял, викът е по-силен, но резултатът е същият. Невротикът се фиксира върху желанието си, а не върху реалните обстоятелства! Ако има осъзнато желание, той справедливо очаква своето удовлетворение. И това е една от причините, поради които на него трудно му се отдават волевите решения, трудните избори, редовните усилия и, разбира се – преодоляването на дискомфорта при отказ от невротични, инфантилни защити, в полза на зрели и адекватни ситуации.

Например, много е трудно да се откажете от идеята за „справедливост“ и да приемете, че светът не се върти около вас. Или да отидете отвъд амбивалентността на мисленето, в категориите лошо/добро, черно/бяло, и да забележете другите нюанси и вариации.

Затова – избягайте от неврозата! Напуснете мъртвата улица на безнадежността. Намерете някой, който вижда ситуацията по различен начин. Няма да е лесно. Ще трябва да разбиете стената, но ще си заслужава. Това е съвместна работа на пациента и психолога. Бързият път не води никъде. Той е само илюзия за движение … по същата стена!

Андрей Сердюков

Материалите в lekuva.net са авторски и може да се използват само с публикуване на активен dofollow линк към оригиналния текст и без промяна на съдържанието, запазвайки всички линкове!