БГ писателка: Лекувах 3-те си деца с методи от народната медицина

Г-жо Евтимова, кръстена сте Здравка. На кого и носи ли ви здраве това име?

Това старо име се върти в семейството от страна на майка ми. Кръстена съм на моя дядо Здравко. Имам и леля със същото име, вече е на 87 години. За кръщаването ми се разказва една семейна легенда. Баща ми не искал да взема името на тъста му. Казал: „Приемам само детето да носи името на цвете. Ще хвърля лъжица в градината и на което цвете падне, така ще се казва детето“. Майка ми, типична перничанка, успяла с хитрост. Защото насадила цялата градина със здравец и като хвърлила лъжицата, тя паднала естествено на него. Баща ми нямало какво да направи и приел да ме кръсти Здравка. Слава Богу, радвам се на добро здраве.

Здравето обаче не е даденост. Как се грижите за него?

Наистина, здравето е безценен капитал, което изисква много грижи. Преди всичко за здравето си се грижа с движение. Много плувам. Събота и неделя пък съм на полето. Имам градина близо до Перник – край селата Друган и Старо село. Поливам, пресаждам и окопавам дървета, и всичко, което е необходимо. Разбира се, ходя на профилактични прегледи като всяка жена – на гинеколог, на мамолог.

Лежали ли сте в пернишката болница „Рахила Ангелова“ и какво ви е впечатлението от лекарите?

Там се роди малкият ми син. След време си изгори краката и лежахме там заради изгарянето. Като бебе дъщеря ми имаше заболяване на ушите. И с нея сме лежали в същата болница. Но това беше отдавна.

За радост, не се налага често да търся помощта и на моето джипи в Перник. Но когато ходя при него, той е изключително отзивчив човек.

Тъй като работя към Министерството на отбраната, се лекувам във Военна болница. С чисто сърце мога да кажа, че съм много доволна от здравните грижи, които получавам там. Ходех при един прекрасен гинеколог – д-р Господинова. По ирония на съдбата тя почина след инцидент вкъщи – подхлъзна се в банята и си удари главата. Сега ходя също при прекрасна гинеколожка – д-р Павлова.

Имате три деца. Как се решихте на това, когато масово българите стигат най-много до две деца?

Обичам да има малки деца около мене и много се надявам всяко от трите ми деца да има по три. Вярвам, че в децата е щастието. Те разбира се, изискват много грижи и внимание, защото са толкова уязвими. Вече съм на 56 години и съжалявам, че не съм родила четири деца. Никога охолството не е било цел за мене. По-скоро разбирам богатството така – сърцето да е пълно и къщата ми да е пълна с дечица. Случвало се е да ги обличам от втора употреба. Но израснаха добри хора.

Големият ми син претърпя много тежка операция в Германия. Слава Богу, сега е добре и чака да му се роди бебе през септември. Затова казвам, че здравето е най-безценното нещо.

Колко платихте за лечението на сина ви в Германия?

Не сме плащали нищо. Той учеше медицина в Германия. През 2006 г. му откриха тумор на слуховия нерв. Слава Богу, туморът беше доброкачествен. Тъй като беше студент в Германия, имаше здравна студентска застраховка и тя покри разходите. Дадохме само 100 евро за кислорода в интензивното отделение. Лежа там десет дни след операцията. Тогава работех в Брюксел и това ми позволи да бъда до сина си. Представете си, ако живеех в България и нямах средства да отида! Самата операция продължи 18 часа. Можете да си представите как с мъжа ми треперехме пред вратата на операционната. Лекарят каза, че туморът е доброкачествен, но на лошо място в мозъка. Можаха да извадят само 70-80% от тумора. След това изгориха остатъка с гама-нож. Обясниха ми, че това са гама лъчи от радиоактивен кобалт, които минават през различните части на мозъка, без да го увреждат, но горят тумора. Малко след това, на 26 октомври 2006 г., на Димитровден, отец Димитър ме въведе в християнството, не бях кръстена. Вярвам, че оттогава синът ми се подобри.

Той си довърши следването по медицина, защити докторат. Сега е подложен на изключително високо натоварване – специализира психиатрия и работи с много дежурства, включително нощни и съботно-неделни. Предстои му изпит, за да вземе специалност. Работи в една огромна психиатрична клиника между Дюселдорф и Мьонхенгладбах.

Не можете да си представите каква промяна настъпи у него след болестта му. Когато види болен човек, спира при него, разпитва го какво му е, стреми се да му помогне. Казва: „Аз живея втори живот благодарение на лекарите и съм длъжен да помагам на хората“. Той и преди си беше по-състрадателен и човечен, но сега е посветил живота си на другите. Когато има емигранти, на които Здравната каса не покрива лечението, той организира акции, събира пари между колеги лекари и медицински сестри, за да може да платят операцията.

Синът ви ще остане ли да живее и работи в Германия?

Не зная какво ще решат с неговата приятелка. Там получава добри пари. Другият ми син завърши информатика в Германия. Благодарение на това и той, и брат му не са ни в тежест. Напротив, те подпомагат семейството ни. И двамата имат добре платена работа. Но са много ангажирани. Сега трябваше големият да определи дата за подписването на граждански брак в кметството. Подписванията там стават само във вторниците. Той обаче вече трети вторник не може да се ожени заради дежурства в болницата.

Помня, че големия син изпратих в Германия с 800 евро, като мислех, че съм му дала света, а другия – със 700. Големият беше принуден да работи в старчески дом за болни от Алцхаймер – обслужваше ги, миеше, къпеше. Малкият работеше като информатик в университета. Синовете ми се научиха в Германия да не изхвърлят храна, дори половин филийка да им остане. Дреха, която може да се носи, я изпират, гладят и предават в организацията на Червения кръст. Много се радвам, че навиците им се развиха в положителна посока.

Кой насочи големия ви син към медицината?

Не съм аз, защото като видя кръв, ми прилошава. Майка ми е в основата на всичко. Казва, че навремето много искала да бъде лекар, да помага на хората. Не успяла да следва медицина, защото нямала средства. Стана счетоводител. Но говореше на сина ми от малък: „Ти ще станеш лекар“. И трите ми деца са силни в математиката. Той кандидатства и го приеха с математика. Но също кандидатства и медицина в Германия. Без да се замисля, предпочете да отиде там, да се хвърли в неизвестното.

Когато бяха малки децата ви, лекувахте ли ги с бабини илачи, или предпочитахте да ги водите при лекар?

Баба ми и майка ми прилагаха такива методи. Когато бяха малки децата, имахме един д-р Белев в нашия квартал Даскалово, сега Църква, който казваше: „Започне ли нослето на детето да тече, разтрий му петичките с мас“. И това правех. Приготвях и чай от шипки. Много често заболяването се разминаваше с такива методи от народната медицина. Но съм много благодарна и на грижите на д-р Трайчева – лека й пръст, загина в катастрофа. Тя беше най-обичаният педиатър в квартала, пример за това как лекарят със своето огромно човешко сърце трябва да си върши работата.

Писали ли сте разказ, посветен на лекари?

Не, но ще спомена името на един прекрасен доктор от Перник, който е автор на къси разкази – д-р Стойне Бузов. Бях редактор и написах предговор към неговата книга „22 разказа“. Д-р Бузов е вече възрастен човек, 86-годишен. Но разказите му съдържаха най-красивото, най-финото у един човек, посветил се на хората. Източник: в.“Доктор“

Материалите в lekuva.net са авторски и може да се използват само с публикуване на активен dofollow линк към оригиналния текст и без промяна на съдържанието, запазвайки всички линкове!