Иван Попйорданов: От години ме мъчи псориазис, но имаме прекрасни лекари!

– Здравейте, г-н Попйорданов! Как се чувствате, споделихте, че остарявате?!

– Ами дотолкова, доколкото не смогвам на енергията на внучката. Тя е темпераментно дете.

– Написахте книга – „Писма до сина ми“, в която всъщност описахте неща, които не сте успели да кажете на Чочо…

– И още как! Това е нещото, което бих могъл да направя в памет на Чочо, и смятам, че там някъде, от горе, той ме гледа удовлетворен. И освен това отиде при майка си, която много обичаше!…

– Какво ви дава писането?

– Специално в случая с книгата, това беше един вид форма на психотерапия за мен. Защото толкова беше ужасяващо всичко – за по-малко от три седмици да загубиш двамата си най-близки хора – съпругата ми и след това сина ми – че някак си в процеса на писането, самото писане, ми подейства като посещение на кушетката на психиатъра. За да потърся всичко, което съм загубил като възможност и като разговор с най-близките ми хора.

– И други хора пишат, но тяхното в сравнение с вашите „Писма…” сякаш са микроскопични прашинки. Съпругата ви от какво почина, извинете, че човъркам в раната ви?!

– Малко преди да навърши 60 години, съпругата ми получи тежък исхемичен инсулт. Беше доста обездвижена, имаше двустранна пареза. Слава Богу, нямаше други поражения – в говор, в ментално състояние. Но един човек, който като лекар беше свикнал на непрекъснати контакти с хора и движение, в продължение на 15 години се чувстваше ужасно… Изкара ги в инвалидна количка…

– Поддържаше ли връзки с колегите си?

– О, разбира се! Катя беше много добър педиатър и в тези години имаше практика в две болници. За нейна голяма радост, имаше много майки, които й доверяваха здравето на децата си в нейните ръце – консултираха се с нея по всяко време за каквото и да е, макар и по телефона. Изключително разчитаха, до последния й ден всъщност, на нейните консултации.

– Не можаха ли лекарите да й помогнат?

– Помагаха й – идваха вкъщи кинезитерапевти, физиотерапевти, рехабилитатори. Поддържаха я в сравнително добър тонус и с възможност да се обслужва сама.

– Как се чувствахте вие в тази ситиация?

– Това беше голяма отговорност за мен, тъй като такъв човек, в такова положение, трябва да бъде обгрижван достойно. Така че в продължение на 15 години поех и други функции – на домакиня, на човек, който поддържа семейството, къщата и грижите за Катя.

Не се срамувам от тези си задължения. Тя ме научи да готвя, и то добре. И сега го правя – добър готвач съм, дори сладкар. Готвя с удоволствие и съм на принципа, че като правиш нещо, трябва да го правиш с желание, с много любов.

– С годините вече не отбягвате ли по-пикантните храни?

– Никога не съм се подлагал на някакви диети, на специален режим. Аз съм малко хаотичен човек. Не че не признавам ползата от здравословното хранене, но същевременно смятам, че организмът сам си пожелава нещо и после си го изхвърля. Още повече, че не са ми чужди пороци като пушене и в известен смисъл и пиене от време на време.

– Много ли пушите?

– Да, стана доста време, откакто пуша. Съзнавам, че ми е противопоказно, но всеки път се отказвам, и всеки път пак пропушвам. Знам приказката на някои, че една цигара няма да ми навреди повече от замърсения въздух на София, но мисля, че не са прави. Има много по-замърсени градове от нашия. Да, столицата ни не е като преди години – тя е пренаселена, пренатоварена от транспортни средства, от мръсотия, от неоправия.

– Почивате си на вилата…

– Да, имам една дървена къщичка в Средна гора, в Етрополския балкан, където бягствата там са ми също форма на психотерапия. С нищо не се занимавам там – кося тревата и се грижа за цветята. Много е диво, но и красиво, приятно – тя ми е приютът в планината.

– Как сте със здравето? На кои лекари се доверявате?

– Безкрайно съм благодарен на лекарите в кожната клиника на ВМА – прекрасни специалисти. Много ми помогнаха – от години имам проблем, псориазис ме измъчва. Уважавам страшно много лекарската професия и ненавиждам своеволията, които си позволяват някои издания и журналисти – с повод и без повод да атакуват лекарската гилдия. Смятам, че това е проява на социална и обществена безотговорност. Когато съм имал нужда, съм получавал компетентната докторска помощ. Мисля, че имаме прекрасни лекари и доста добре развита медицина.

В обострените ми кожни периоди дерматолозите от Военна болница винаги са ми помагали, за което им благодаря. За съжаление талантливите доктори напускат България – много са причините, но ниското заплащане и обидите към тях са основните. Ние не си ценим добрите специалисти, гледаме всячески да ги унижим. Това е най-страшното нещо за България.

– Има ли здравеопазване у нас?

– Разбира се, че има, и то според мен е на добро ниво. Имам роднини в чужбина и знам колко са критични към т.нар. обществено здравеопазване там. Българите сме станали много завистливи, нехайни един към друг – това не искам да го срещам в живота си. А от смъртта по-страшно няма – не искам да я изживея отново за някои близки хора и приятели.

Източник: в. „Доктор“

Материалите в lekuva.net са авторски и може да се използват само с публикуване на активен dofollow линк към оригиналния текст и без промяна на съдържанието, запазвайки всички линкове!