Даниела Тодорова: Няма никакъв ефект от присаждането на стволови клетки

Даниела Тодорова е лекоатлетка с уникална съдба. От 12- до 17-годишна възраст тренира хвърляне на копие в Казанлък при световната шампионка Цветанка Христова. Следва в Националната спортна академия и се състезава за клуб „Класа“. След дипломирането тренира при треньора Георги Димитров и се готви за олимпиадата в Пекин 2008 г. Постига изключително високи резултати, които можеха да й донесат медал на игрите, но инцидент с щанга на високопланинската база Белмекен я оставя на инвалидната количка. И вместо на олимпийски игри със здравите атлети само за шест месеца подготовка Даниела участва на параолимпиадата в Пекин и печели бронзов медал.

Неин треньор е брат й Радостин Тодоров. На последното световно първенство в Доха (Катар), където Даниела отпразнува 35-ия си рожден ден, атлетката взе два бронзови медала на копие и на гюле и доби право да се състезава на параолимпиадата в Рио (Бразилия) 2016 г.

За силата на нейния дух да се състезава и да се бори един ден да ходи нормално Даниела разказва в интервю за в.,Доктор“.

Даниела, с какво е удивителна твоята спортна кариера?

Като състезателка имах много големи надежди за медал на игрите в Пекин, очаквах го, но се случи този нещастен инцидент на Белмекен. Паднах със 120-килограмова щанга и си счупих гръбнака. След това за мен всичко изглеждаше безсмислено. Бях се отчаяла, че няма да сбъдна мечтата си – олимпийски медал. Но ми предложиха да се състезавам при параолимпийците. Размислих и разбрах, че спортът ще ми помогне да продължа напред, ще помогне и за рехабилитацията ми. Защото тя е доста скъпа, а не мога да си позволя да плащам всеки ден на рехабилитатор и физиотерапевт. Затова отново се върнах на пистата. Първото ми състезание беше параолимпиадата в Пекин. Бях шокирана, защото никога не бях виждала толкова много хора с увреждания. Именно там разбрах какви стойностни хора и спортисти са те, с колко повече ежедневни трудности се сблъскват в сравнение със здравите. В Пекин волята ми и хъсът ми за победа станаха още по-големи и така на параолимпиадата постигнах най-големия си спортен успех досега – бронзовия медал на копие. Бях с най-висок резултат от всички, но се състезавах в една група с хора с по-големи увреждания, на които се дават 6 метра аванс. Затова те ме победиха в общото класиране. И в следващите състезания никой не ме е побеждавал по резултат, но ме ощетява смесването в една група на хора с различни по степен увреждания. За да компенсирам точно това и да дам много по-високи резултати, правех дори невъзможното, но получих тежка контузия на ръката.

Какъв е проблемът с ръката и как го преодоля?

На олимпиадата в Лондон 2012 г. ми забраниха да използвам пръта, за който се държах за по-голяма стабилност. Напънах се да хвърля копието пo-далече и скъсах сухожилие на дясното рамо. Ходех после постоянно на физиотерапия. Докторите казаха, че положението е много сложно и че ако искам да участвам на параолимпиадата в Рио, трябва да претърпя тежка операция.

Между две състезания направих тази операция във ВМА В София при най-добрия специалист, който ми беше преподавател по анатомия в Спортната академия, д-р Русимов. Много съм му благодарна. Първо смятаха да режат цялото рамо, да почистят сухожилията. Но влязоха от шест дупчици както при артроскопия на коляното, зашиха сухожилията и сложиха три анкерни системи, които захващат бицепса за рамото. Предупредиха ме, че ще получа ограничение в движенията, но нямах друг избор. 50 дни ръката ми беше обездвижена със специална шина и тогава не можех да ставам и да вървя с проходилката. Бях изнервена. Въпреки че беше артроскопия, изпитвах големи болки след операцията. Мускулатурата атрофира, ръката отслабна. След това отидох при моите рехабилитаторки в Павел баня. Опитах да хвърлям копието с лявата ръка, защото не вярвах, че дясната ще се оправи. Но трябваше да участвам на европейското в Суонзи 2014 г. Докторът ми каза, че не мога да хвърлям само шест месеца след операцията. Аз рискувах само за един опит и успях. Бях на обезболяващи инжекции. Ръката ми още не е напълно възстановена. Но се надявам за Рио вече всичко да е наред.

А какво е увреждането на гръбнака ти?

Счупих прешлени на ниво ТН 10-11 с увреда на гръбначния мозък. Той не е напълно прекъснат, има съвсем малка проводимост и това ми дава надежда. Положението беше много сериозно, а сега мога да се придвижвам сама вкъщи с помощта на проходилка, като слагам и специални ортези на глезените. Преди това ходех с апарати догоре – да държат краката ми.

Струваха 15 000 лв., трябваше да си ги платя сама. Но благодарение на професионалните ми занимания със спорт тези скъпи неща ми бяха поети и възстановяването ми напредна. Не преставам да работя с рехабилитатори. Всеки ден пътувам до Павел баня или рехабилитаторката идва вкъщи. След това тренирам. Малко съм изморена, но няма как.

Разчиташ ли на някакви новости в медицината, за да проходиш?

Хвърлих много пари за присаждане на стволови клетки, за иглотерапия и за какво ли не, консултирах се с редица доктори. Но се убедих сама и споделих с приятели, които имат големи увреждания, да не си дават парите, защото съм опитала всичко по цял свят. Минах процедури с барокамера за възстановяване на гръбначния мозък. Тя помага донякъде, но пречи за някои неща. Правих много процедури с иглотерапия. Аз съм една от първите в България, на които беше направено присаждане на стволови клетки. Сложиха ги още на 19-ия ден след травмата, докато на другите ги слагат години по-късно. Но и при мен ефектът беше никакъв. Гледат само да взимат парите на хората. Стволовите клетки не помагат на нашите увреждания, а за други болести. На мен ми ги присадиха в България, а мислех да ходя в Русия или в Германия. Едно и също е.

Приятелите ми, които не повярваха, че и тук става, отидоха в Русия и в Германия, пръснаха по 100 000 лв. и се върнаха с нулев ефект. Всеки има надежда и е длъжен да опита. Но вече се консултират с мен, защото станах „половин доктор“. Сега съм спряла да търся нови лечения. Наскоро направиха голямо откритие – разработиха чип за гръбначния мозък, който е изпробван успешно върху хора. Даже докторът е българин и работи в Полша. Говорих с момчето, на което е направен експериментът. Той е имал много по-голямо увреждане от моето, но вече ходи бавно. Този чип ще помогне и на хора с прекъснати гръбнаци да се възстановят. Разчитам, че технологията ще се развие, но не се хвърлям аз да съм опитното зайче. Имам големи надежди за това откритие. Но сега главната ми работа е рехабилитацията и не спирам да се поддържам. А каквото и ново да излезе, то ще е в мой плюс.

Материалите в lekuva.net са авторски и може да се използват само с публикуване на активен dofollow линк към оригиналния текст и без промяна на съдържанието, запазвайки всички линкове!