Акад. Валерий Чисов: Ракът е изпитание за нравствена устойчивост!

Акад. Валерий ЧИСОВ е директор на Научноизследователския институт по онкология „П. А. Херцен“ – Москва, и хирург с 44-годишен стаж.

–          Акад. Чисов, вие сте в постоянен досег с болните, с техните мъки и страдания. Тежко ли ви е от това?

–          Да, много тежко. И духовно, u морално, u физически… Защото в онко­логията съществува следната печална закономерност: като правило, при нас хората идват с вече занемарени форми на болестта и въз основа на изследва­нията и резултата от анализите. Чес­то виждаш – на този човек му остава съвсем малко и си абсолютно безсилен да му помогнеш. Има пациенти, които, за да се излекуват, се нуждаят от твърде сложни операции и продължи­телна терапия, но и това не гарантира успех. Въпреки всичко, това е шанс, от който си длъжен да се възползваш, колкото и незначителен да изглежда той. А има болни с начална форма на заболяването, когато лекарят е 90% убеден в благоприятния изход от лече­нието. Но да вземем решение – било то за лечение или за отказ от него – сме длъжни във всеки един от случаите. Това означава, че поемаме и много голяма отговорност за последстви­ята. Например смятам, че вече нищо не би могло да помогне на конкретен пациент. И не назначавам операция… Но след това продължавам да се съмня­вам: не сбърках ли? Може би трябваше да се опитам да направя още нещо, а всъщност обрекох болния на смърт… Истина е, че обикновено вземаме реше­нията колективно, но все пак можем и колективно да сгрешим… В други случаи поемам колосален риск за операция, правя възможното и невъзможното, но… за съжаление, операциите невинаги са успешни. Болният умира, а аз си ми­сля: може би не трябваше да рискувам. Човекът би поживял още – дори съвсем за кратко, но би бил жив… Аз му отнех този остатък от живота. Трудно е да съзнаваш това и .подобни преживявания рушат здравето на лекаря.

–          А как е в терапевтичната ме­дицина?

–          В терапевтичната медицина, разбира се, лекарите също изпитват чувство за отговорност, там също има тежко болни пациенти. Но 6 мнозинството от случаите терапе­втът стои пред по-лесен избор: не е помогнало това лекарство, дайте да опитаме друго. Има време за мислене и не съществува такава острота на преживяванията. Липсва безмилостно­то усещане, че точно тук, сега, в тази минута от правилността на твоето решение зависи човешки живот…

–          Вие откога оперирате?

–          Оперирам вече над 40 години. Ес­тествено, в известен смисъл привик­ваш с ежедневния контакт с болните. Но тази острота на преживяването от неблагоприятния изход на опера­цията, от загубата на пациента – не е изчезнала. Аз, както и по-рано, преди 40 години, ПОНАСЯМ МНОГО БОЛЕЗНЕНО ВСЕКИ СМЪРТЕН СЛУЧАЙ сред моите пациенти. Страдам душев­но. Така че ние, лекарите, особено хи­рурзите, имаме изключително трудно служене. За нас няма почивни дни, нито празници – обаждането за операция може да те разбуди дори посред нощ. Вероятно нашата професия в някаква степен прилича на служението на све­щениците, които също са готови да отидат при умиращия човек по всяко време на денонощието, за го утешат със светите дарове. Но сред някои хи­рурзи се среща и напълно различно от­ношение към болните. Според принципа: „Умрял – и какво от това; кой е следва­щият – влезте“. Смъртта на пациента изобщо не им влияе, те се отнасят към него като… все едно някой взема ябълка, вкусва от нея, а тя се оказва гнила. Няма проблеми – ще изхвърля тази ябълка, ще взема следващата… В техните представи пациентът не е нищо повече от средство За напредък в кариерата. Но сред вярващите лекари не съм срещал подобно отношение към болните.

–          Как ще коментирате лекарския цинизъм? Огрубява ли душата на някои лекари?

–          Не, не смятам. Душата не огрубя­ва, тя просто изначално е била груба. А в процеса на лекарската работа тази грубост става очевидна за всички: и за колегите, и за пациентите. По същия начин е валидно и обратното твър­дение – ако човек е имал благородни подбуди при избора на нашата профе­сия, те няма да изчезнат и по време на лекарската практика. Напротив, ще изпъкнат в цялата им пълнота. Затова не съществува специфичен „лекарски цинизъм“ – има обикновен човешки цинизъм, който просто е по-лесно забележим у хирурзите. Ако лекуваш без любов и състрадание към болните – това отношение неминуемо ще се прояви, не е възможно да остане скрито. Защото болестта е проверка за нравствена устойчивост както за страдащите, така и за лекарите. Еже­дневният досег с чуждата болка като лакмусова хартия показва мотивите, които движат човека в бяла престилка. И много съжалявам, че при кандидат­стване в медицинските вузове не про­веждат специален тест на бъдещите медици за коравосърдечност, за липса на състрадание… Тогава „лекарският цинизъм“ у нас би бил значително по- малко.

–          Болестта винаги е огромно изпитание и за близките на болния. Разкажете как реагират на нея род­нините на вашите пациенти?

–          Различно. Като цяло, с голямо съчувствие и разбиране. Грижат се за страдащия, опитват се да го подкрепят, да му вдъхнат надежда и увереност в успеха от лечението… С това те много ни помагат. Но има категория пациенти, които не жела­ят близките им да виждат тяхното страдание, затова казват: „Когато настъпи подобрение, тогава ги пус­кайте в стаята, дотогава не искам да ме виждат“. Понякога хората се страхуват да не се заразят от болния роднина. Те чули, че съществува вирус­на теория за възникването на рака и изпитват ужас. В такива случаи обяс­нявам, че мнозинството от нашите видни лекари онколози са преминали целия си професионален път в най-те­сен контакт с болните и никой от тях не се е заразил. А има и трагикомични ситуации, когато не знаеш – да се смееш ли, да плачеш ли… Спомням си, още в началото на професионалната ми дейност на един пациент бяхме по­ставили онкологична диагноза. Тогава още нямаше такава добра апаратура, с каквато разполагаме днес. Основно се прилагаше рентгеново изследване и на снимката се виждаше сянка в областта на стомаха. Диагностици­рахме рак, направихме операция… И как мислите? Оказа се, че болният по про­фесия бил дърводелец и пил политура. Това е спиртосъдържаща течност за полиране на мебели. Той пиел от тази течност, и естествено – спиртът се абсорбирал, а останалите компоненти в течение на дълго време СЕ НАТРУПВАЛИ И ОБРАЗУВАЛИ БУЧКА, която на снимката помислихме за ту­мор… Извадихме този отпадък, опера­цията завърши успешно. Съобщаваме щастливата новина на съпругата му: няма рак. А тя, през сълзи: „Но как? Нали ми казахте, че е болен от рак, а сега излиза, че ще живее още…“. Изглежда, той така я е измъчил със своето пиян­ство, че тя е мислела за смъртта му едва ли не с облекчение. Това, разбира се, е изключителен случай.

–          Какво бихте казали за т. нар. алтернативни методи за лечение на онкологичните заболявания?

–          Мнозина вярват. И на тази уловка често се хващат интелигентни, добре образовани хора, понякога заемащи ви­соки постове в обществото. Те не ид­ват при нас, а отиват при знахарите, и дай Боже, да не се окаже, че имат онко­логично заболяване. Защото главният проблем в онкологията е своевременна­та диагностика. В ранните етапи от развитие на злокачествените тумори ние можем да помогнем в 90% от случа­ите. Но ако болният отиде при знахар, той губи време. Понякога за това се налага да плати с живота си. Знахарят, който твърди, че може да лекува онко­логични заболявания/е престъпник. И много жалко, че правосъдните органи не пресичат своевременно дейността на подобни „лечители“.

Ако харесвате нашия сайт, харесайте страницата ни във Facebook и станете наш приятел, за да получавате винаги нова и актуална информация и статии.

За Lekuva.net – в-к „Доктор”

Материалите в lekuva.net са авторски и може да се използват само с публикуване на активен dofollow линк към оригиналния текст и без промяна на съдържанието, запазвайки всички линкове!